Излел е Дельо хайдутин

„Излел е Дельо хайдутин“ е българска народна песен от златоградския регион (Родопска фолклорна област). През 1977 г. песента, в изпълнение на Валя Балканска, е включена в Златната плоча на Вояджър на американските космически апарати „Вояджър 2“ и „Вояджър 1“, като музикално послание от Земята към далечния космос.

Първите варианти на песента са записани от Георги Чилингиров и Надежда Хвойнева. Записът на Валя Балканска е осъществен от американския изследовател на българския фолклор Мартин Кьонинг. В края на 60-те години той прави записи на оригинални български народни песни. Една от тях е песента на Валя Балканска. След сериозна селекция и обсъждания Карл Сейгън се спира на изпълнението на Валя Балканска.                                                             Излел е Делю хайдутин,
хайдутин ян кеседжия
с Домбовци и Караджовци.
Зароча Дельо пороча
Дериденските аяне,^{[1] [2]},
айяне, кабадаие:
- Две лели имам в селоно,
да ми ги не потурчите,
да ми ги не почърните,
че кога флезем в селоно,
млого щат майки да плачат,
по-млого млади нивести,
дете ще в корем проплака.
Гюлсюме Делю заръча:
- Варди са, Делю, чувай са,
канят са да та примажат,
деридеренски аяне,
аяне, кабадаие:
сребърен куршум ти леят,
та ще та, Делю, удрият.
- Гюлсюме, любе Гюлсюме,
не са е родил чилякън,
дену ще Деля примаже.

Хайдушки песни

На Гоце Делчев

I

Ден денувам - кътища потайни

нощ нощувам - пътища незнайни;

няма тато, нито мама -

тато да ругае,

мама да ридае...

Леле моя

ти Пирин планино!

Море черно

цариградско вино.

С враг врагувам - мяра според мяра,

с благ благувам - вяра зарад вяра;

нямам братец, ни сестрица -

братец да ме хвали,

а сестра да жали...

Леле моя

сабя халосия!

Море люта

одринска ракия.

Бог богува - нека си богува,

цар царува - века ли царува?

Нямам либе, първа обич -

мене да очаква

и да ме оплаква...

Леле моя

пушка огнебойка!

Море тънка

солунска девойка.

II

Да бяха, либе, да бяха,

да бяха злато ковано

твоите руси косици...

Мяна бих сторил мило за драго

хранена коня,

мяна за благо,

турци да гоня!

Да бяха, либе, да бяха,

да бяха огън елмази

твоите черни очици...

Мяна бих сторил мило за драго

пушка бойлия,

мяна за благо,

турци да бия!

Да бяха, либе, да бяха,

да бяха маргар мъниста

твоите бели зъбици...

Мяна бих сторил мило за драго

сабя по воля,

мяна за благо,

турци да коля!

III

- Хубава горо - пусия,

де гиди пушка бойлия.

Връщат се хора от пазар,

мина ще Лазо чифлигар;

ей бука листи отрони -

куршум ще Лаза догони,

войводо.

- "Връщат с хора от пазар,

мина ще Лазо чифлигар;

бре бука листи отрони -

прокоба.

куршум ще Лазо догони

за в гроба...

А палмък ми пали главата,

мъка ми мъчи душата,

дружино."

- Пръте за крушка трънушка,

де гиди клетва хайдушка.

Знаен е Лазо по света,

черен изедник и в кръвта;

ей зло на злия въздава

юнак, що шета за слава,

войводо.

- "Знаен е Лазо по света,

черен изедник и в кръвта;

бре зло на злия въздава -

и нека! -

Юнак, що шета за слава

навека...

А жал ми е жалост-умора,

Лазова щерка изгора,

дружино."

IV

Сън сънуваш, ой нерадост,

опустяла младост,

гроб в усоя, гроб сирашки

под шумата гъста.

И на гроба, ой нерадост,

опустяла младост,

кръстоклоне - кръст юнашки,

и пиле на кръста.

Заран пиле, ой нерадост,

опустяла младост,

пей, нарежда как сирака

сирашки е минал.

Вечер пиле, ой нерадост,

опустяла младост,

пей, нарежда как юнака

юнак е загинал.

Сън сънувах, ой нерадост,

опустяла младост,

сън сънувах, сън прокоба -

сънувах си гроба...

---

Обратно към: [Подир сенките на облаците][Пейо Яворов][СЛОВОТО]

МАЙКА МИ

МАЙКА МИ

web | Люлека ми замириса

В рояка спомени свещени,
де моя дух сега се губи,
сè твоят образ въжделени
духът ми, майко, среща, люби.

Ти люлката ми си люляла
със песни жалостно-упойни,
над мен по цели нощи бдяла
през мойте нощи безпокойни.

Под твоето крило растял съм,
наяквал съм под грижи мили,
от твойта реч и взор черпал съм
и радост, и духовни сили.

Душата ми от теб научи
да мрази, да обича страстно,
от твоята душа засучи
любов към всичко, тук прекрасно.

Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде -
ти два пъти ми майка беше!



Иван Вазов, 1919